неделя, 26 октомври 2008 г.

Народните учители

Петко Славейков

Никога не сме вземали перото да пишем за един предмет по-висок, по-важен и по-достоен за едно точно оценение, отколкото този, за който се взе­маме днес да пишем - да определим, доколкото ни е възможно, важността на званието, величината на длъжностите, както и на правата, при това и духа на призванието, сир. какво е посланието (мисията)
на един народен учител.

Ще ни повярват ли онези, които са били науче­ни да сматрят учителите като обществени слуги, каквото са например селските говедари и др., ще ни повярват ли, казуваме, ако да речем, че учителс­кото звание е велико и знаменито и толкоз високо, щото надминува всичките други разреди на обществения живот?

Сумняваме се, наистина; но щат вярва или не, ний не ще говорим на тях, а ще говорим на тези, които могат да мислят и да усещат какво ще каже учител, просветител—сир. водител на народа.

Истинни учители са онези, които са способни да се въздигнат духом над обществото, в което живеят, които могат да оценяват неговото състоя­ние, да определят неговите здрави и слаби страни и при това още, които са въодушевени с топла лю­бов към народа си и искрено желаят неговото нап­редване - таквиз человеци вземат високото звание да показват народу пътя, по който трябва да вър­ви, за да поправи материалното и нравственото си състояние, таквиз человеци се решават да го поу­чават и наставляват във всичко, що е добро и по­лезно, като го отвръщат от всичко онова, което е лошо и вредително.

[+/-] ...виж целия текст



Историята на человеческия род, в която се изображава всичкото течение на развитието му, до­казва твърде ясно, че таквиз образовани мъже са били двигателите на человеческото напредвание; и по-нататък, че таквиз учители правят разните епо­хи, сир. означават разните степени на человеческо­то развитие.

В днешните времена онез, които носят име­то учители, са от едно много по-голямо множество в сравнение с по-вехтите времена. И това е твърде естествено. Ний и на друго място имахме случай да се изразим, че бързината в напредванието на человечеството може да се сравни с физическия закон на паданието; сир. че през течението на времето условията за тяхното напредвание се удвояват и утрояват. И тъй, естествен закон е, щото коли­чеството на учителите да се умножава, без което не би могло да се каже, че человеческият род напредва, защото то е, което най-ясно свидетелству­ва, ако един негов дял, сиреч един народ е жив и движи се.

От това, ако речем да говорим в един по-тесен кръг и да приспособим тоз закон върху най-новата история на нашия български народ, ще видим, че в последните двадесет години ний сме се повдигнали колко-годе по-напред. От времето, когато най- напред тезоименните отци от Рила и Хилендар, а с тях и Павлович за в Тракия и България, а Миладинов за в Македония подкачиха да учат народа ни по езика му, до днес нашите учители са се доста по-размножили и апостолите на просвещението са се доволно разпространили и по силите си те работят и са изработили немалко за събужданието на наро­да ни и за повишението му в нравствено отноше­ние. А то ще каже, че ако ний днес сме дошли до едно състояние, дето да могат и други да кажат, че съществува на света и един български народ и че той иска да живее, защото се труди за образовани­ето си и действува за напредванието си, то за то­ва има да благодарим само на онези, които са въве­ли учението между нас по езика ни, които са ни по­казали пътя на просвещението, които са ни дали първите уроци: да се боим Богу, да почитаме царя, да любиме ближните си, да обичаме отечеството си и да се трудим за доброто на братята си и на народа си.

Ако прочее всичко това е толкоз добро, колко­то е очевидно, и както не може никой да го забъши, то не трябва и да забравяме, че са го извършили не богатите и силните между нас, но бедните и сми­рените онези люде, които са носили скромното име учители. На техните само грижи и трудове дължим ний въздиганието си от ниското онова състояние на скотен живот към един по-человечески. А всякой, който може да усеща и да разбира това променение, вероятно ще може и да оценява високите зас­луги на тези често презирани и гонени человеци и ще може да си състави едно колко-годе по-пълно по­нятие за важността на тяхното звание.

Ей, и важно, и знаменито е званието на народ­ните учители, защото тям поверява народът онова, което му е най-мило и свидно на света — онези, които носят името на поддържатели на народния живот, - юношите. За това да разправяме с повече думи излишно е, защото факт е, че учителите дър­жат бъдещето на народа в ръцете си.

Толкоз важно и толкоз знаменито като е учи­телското звание по служението си, то колко повече е било важно и знаменито служението на тези наши народни учители, които са се най-напред подпретали на тежкия този подвиг да извадят народа ни от мрака на невежеството, да го извлекат от тинята на неизвестността, дето беше го затъпкала гръц­ката злоба и завист! Стига да си представим голе­мите онези спънки, които са посрещали тези люде във вършението на светата своя мисия, стига да си наумим всички онези скърби и нужди, всички онези тег­ла и неудобства, които са имали да претеглят те от всички онези, които са били противници на светлостта, а че и от сами нас, а най-вече за утесненията им откъм материална страна. И това е доволно, мислим, да ни посочи и да просвети каква признател­ност и благодарност сме длъжни ний към паметта на тези наши благодетели и народни страдалци, ко­ито с голямо самоотвержение са били посветили живота си за доброто на народа си. И не са ли те, които сме ний гонили, а те са ни поучавали; които сме ни хранили с хляба на народното чувство, обличали са ни в скъпите премени на народната гордост и вся­как озлобявани от нас, прощавали са ни и не са пресшавали от да се трудят за нашето добро?

Благодарение убо на старания и страданията на тези народни труженици днес не сме вече в таквоз унизително състояние, в каквото бяхме. Свестени колко-годе в съзнанието на своето дос­тойнство, ний трябва да се свестим и в познаванието на своите длъжности и колкото повече усеща­ме потребността на учителите, толкова повече трябва да се умножава признателността ни към онез, които са ни послужили, и уважението към те­зи, които ни служат сега в това звание. И при все, що със сърдечна радост съгледваме как взеха да се оценяват колко-годе заслугите на тези, които са се трудили и се трудят за доброто на народа, и че обхожданието на сънародниците и съотечественици­те ни към учителите наченва да бива по-благоприс­тойно и по-почтително, сиреч по-съобразно с поло­жението, което те държат в народното ни тяло -то пак не можем да не насърчим нашите отци и братя да следуват все този път, който колкото е праведен, толкоз е и полезен.

Защото почитанието, което отдаваме на учителите, е почитание, което отдаваме на сами себе си, то ни възвишава още пред очите на другите народи, като увеличава доброто им мнение за нас, като показува, че сме се въздигнали на един по-висок степен в человещината, че позна­ваме и сме способни да почитаме, да обичаме и да се грижим за онези, които се трудят за доброто ни - а това е една от най-добрите препоръки за един народ.

В туй видимо и желаемо улучшение в обнасянието на съотечествениците ни към учителите нека ни бъде позволено да изискаме и от страна на учителите едно друго желаемо улучшение или, по- добре, повишение в длъжностите на званието им. Слава Богу, ний днес с уверение можем да кажем, че броим училища народни със стотици, а ученици с хиляди, и всичко това е наистина плод на учителс­ките трудове; но сега се вижда, че настава една но­ва нужда, нов един задатък се ражда за служението на учителите, които колкото по званието си, тол­коз и по положението си, разпространени навсякъ­де по отечеството ни, са най-способни за изпълне­нието му. Този нов задатък на нашите народни учи­тели е постараванието им за едно възможно по-близ­ко запознавание на съотечествениците и сънарод­ниците ни помежду им и за възбуждение у водворение на взаимна любов и съгласа между тях. Защото по много и разни причини от миналите времена те и днес още остават разстроени и разединени, кое­то е обаче една от най-големите спънки и пречки за напредока ни от всяка една страна, то е и майка на толкози злочестини за нас и за страната въоб­ще. Това като казваме, ний обичаме и да вярваме, че народните наши учители, щом схванат добре този нов свой задатък, въодушевени от честните следс­твия, които се очаква от него, не ще престанат от да полагат труд за спасителното му изпълвание.

събота, 25 октомври 2008 г.

Все още отворена рана...

Димитър Талев

При избухването на Илинденското въстание аз навършвах едва пет години. Най-ранните, първите ми спомени са във връзка с това събитие. С тия спомени започва моят живот.Те останаха завинаги в моята памет, в сърцето ми...

Такава неутолима беше жаждата ми, която бяха разгорели в мене първите ми спомени... Тая неутолима жажда се превърна в друга, още по-голяма жажда: да разкажа на
другате люде за мъките на тоя народ, за борбите му, за героизма, за неговите копнежи, за неговата света правда...

Но аз не можах да прелея в страниците на романа „Илинден" всичките си спомени и знания за тоя велик подвиг на народа ни, за неговите изпитания по онова време, за всичките негови жертви в устрема му към свобода, за най-достойните негови синове, за неговата горка съдба. Което можах да разкажа-то е по страниците на романа, ала много повече остана в мене, в самото ми сърце. Като жива рана в сърцето ми. Все още отворена.

Текстът предостави Ники Василев.
На рисунката: Димитър Талев в затвора след 9 септември 1944 г. Автор: Александър Добринов

понеделник, 20 октомври 2008 г.

Pro Macedonia!

Стоян Михайловски

Някога М. Низар се провикна: има два морала! Днес може да се каже, че има две социални концепции, два политически принципа.

Да, ние хубаво затваряме очи пред тьгите на нашата епоха, но налице са два принципа- светлината и сянката, свободата и абсолютизмът. Трябва да се вземе решение трябва да се изпита съзнанието, да се избере. Лишените от наследство, потиснатите са тук - те ни питат и искат отговор. Трябва да побързаме и трябва да ускорим края. Лишените от наследство и потиснатите няма да чакат вечно.

От едната страна са Свободата, Равенството и Братството в социалния ред, Правото в неговата нематериална същност прокламирано от всички, а не само от онези, които служейки му могат да донесат злато за една каста, злопаметност за една партия или секта, амбиции на една династия. От друга­та страна: са духът на реакцията, миналото с неговото насилие; невежеството с неговото суеверие и терор; силата с нейната бруталност.

По кой път ще тръгнем ние? Ще изберем ли сред многообразието, начин да живеем щастливо чрез цивилизация, независимост, работа и чест?

Ще пречупим ли завинаги предразсъдъците, гордостта, робството, ще изтри­ем ли срама, като издигнем, въз основа на правото, новата социална постройка?

Или ще продължим да обожествяваме силата, да идеализираме душев­ната низост - тази низост, която издигна в добродетел предаността към строя?

[+/-] ...виж целия текст



Македонци, мои приятели, ето големият въпрос, който е поставен пред нас да го разрешим. Опитът ни подсказа, че няма щастие без прогрес. Опитът ни подсказа, че няма прогрес без свобода.

Животът е действие, битка, мисъл, реализация, свободно движение.Деспотизмът е стагнация, тъпчене на място, скоростно задушаване. Со­циалните и политическите закони трябва да се създават, за да защитават слабостта срещу силата, простотата срещу лукавството, честността срещу мошеничеството. Законът, произтичащ от обществената съвест има за цел да осъществи социалния ред.

И така, само свободните народи имат закони, робите се управляват чрез
благоволението на техните господари.

Закон в Македония е волята на падишаха. Sic volo, sic jubeo! (лат. Така искам,
така заповядвам!)Ислямизъм и правосъдие са немислими.

Падишахът и неговите съветници винаги отсъждат в полза на системата, която подчинява напълно човешкия дух и унищожава националната съвест. Точно поради това, интересите на турските управници винаги са били противоположни на интересите на управляваните християни.

Монархията в Турция е собственик на хората и предметния свят. Онова, което се изисква от всички и всеки е пасивното подчинение. Пасивното под­чинение включва злоупотребата на силния и подлостта на слабия. Чрез па­сивното подчинение се обезличава човешкият живот, идеите се размиват, унижават се едновременно и онези, които командват и онези, които се подчи­няват, изпълняващите и понасящите.

Regis voluntas suprema lex esto! (лат. Волята на царете е върховен закон!) Арогантни при просперитет, раболепни в немилост. Надменни с низше-стоящите, сервилни с висшестоящите, такива са пашите и високите сановници в Отоманската империя.
Сервилност навсякъде, сервилност винаги.

Турция е земята на превитите гръбнаци и на опитомените души. Турски­ят деспотизъм е така корумпиращ, че унищожава чувството за незаконност при този, който го понася, и при онзи, който го упражнява.

Отвратителна и презряна турската монархия е социален договор, вали­ден само при създаването му. И къде сега е дългът? Какво да се прави?

Животът е движението напред, интелигентният ход към нови хоризонти. Да живееш означава да се усъвършенстваш. Да живееш, това е да вярваш в моралното и материално добро. Как да се живее в Турция? Никое материално благо не може да компенсира загубата на свободата. Къде тогава е новият дълг?

Как да се излезе от един отвратителен законов ред без съгласие на онези, в които този ред е въплътен и които са историческите представители? Чрез революцията! Революцията е прогрес. Човечеството върви от въстание към въстание.

Да прогресираш означава да променяш, да трансформираш, да отхвърляш оно­ва, което е било добро вчера, но днес вече е употребено, неудобно, несъвършено. Законността е нещо относително.

Законодателните власти са узурпирали от старото законово състояние. Монархията сама по себе си е узурпация на феодализма. Едно ново право може да се роди само върху гроба на мъртвото право. Абсолютен принцип е, че един народ не бива да загине от ръката на институциите, които са натоварени със задачата да го запазят.

Силата - това е сигурно - е помощничка на правдата, тя е необходим инструмент за човешките неща, едно уредено общество не би могло да мине без нея. Всъщност, докато правото е потъпкано от насилието на законните власти, по какъв друг начин би могло да бъде възстановено, освен чрез сила?

В Америка, Англия, Франция, Холандия вече ни дадоха пример.
В тези случаи силата се нарича Революция!

Но силата може да се приеме единствено като начин за съпротива срещу потисничеството, а не като средство за потисничество!

Така хората които отхвърлят идеята за революция, онези, които възхва­ляват по време на криза, политиката на скръстени ръце ние питаме:

- Нима свободата е добра само когато нищо не може да се направи за нея?
О, да, добър суверен, това е свободата, върховното щастие е правдата.
Народът го разбира добре.

От Охрид до Солун вече се вижда, че правото е сила и че една нация, решена да жертва всичко за своята независимост е непобедима.

Уморени от страдание, раите са навестявани често от мечтата за избавле­ние - те вече са способни да се ориентират към източника на свещената прав­да - изчезването на османлийското управление.Но те трябва да бъдат водени.

Трябва високо да се прокламира тази истина: че злоупотребата и произ­волът трябва да изчезнат, че всички македонци, да всички, абсолютно всич­ки, имат правото да седнат на щастливата трапеза на свободата!

Това, което ние искаме в Македония, а ние го искаме силно, енергично, това е управление на народа за народа.Тогава, борци, напред. Напред за истинската битка рrо Масеdonia!

Нищо не може да се очаква от добрага воля на правителствата и отунизителната филантропия, от двуличната доброта на онези, които се наричат пастири на народите.
Да кажем на народа, че съзнанието за собствените му сили вече се събужда' Под грохота на неговите искания загнилата цитадела на стария свят се раз­клаща и накрая ще рухне!
Напред, напред. Прогресът се свежда до това да се осмелиш да поис­каш, да искаш въпреки всичко.

Без борба няма социална правда.

В тази каторга на съзнанието, каквато е Отоманската империя, пред сул­тана, който казва: „само аз имам право", революцията ще заяви: вие сте отрицанието на всичко справедливо, вървете си! И червеният звяр ще изчезне.

Да, повтарям го, не става дума само за оплюване на режима на пашите палачи.
Това не е достатъчно. Трябва да се отървем от тези палачи.

Трябва да атакуваме, ония принципи, представяни от управниците, сре­щу които ние се борим. Как да се промени тиранинът? Турският режим не тодлежи на промяна, това е власт без контрол, а от авторитет без контрол произтича неограничаваният произвол, насилието без спирачки. Абдул Хамид или някой друг - това е все едно.

Няма смисъл да се разруши злото, ако в същото време не се разрушат и причините, които го пораждат!

St. Mihailowski, Pro Macedonia, Sophia, 1901, p.8 292

неделя, 12 октомври 2008 г.

Две годишнини

Антон Страшимиров

Изминаха като сън, като кървав сън — двадесет години!. . .Седя сам в стаята си — не е толкоз потребна сега къщата ми: отворена е вече всяка македонска врата. . .И мисля за времето, когато не мислехме за годишнини. . .

— Битолският владика се опрял: не искал да утвърди списъка за учителския персонал в Битолско. . . Сам дядо Йосиф преклонил глава пред организацията, а тоя още се опирал!
Комитета веднага решил — и му съобщил: ще бъде убит!

Но Даме пресметнал нещо и — ето, Гоце ми казва — получили писмо от Битоля — питали представителството: бива ли?. . .

Българските владици в Македония бяха стълбове на общона­родната черковна организация, която застъпваше чувствуванията, разбиранията, въжделенията на четирите милиона организирани в своя държава българи в Тракия и Мизия. Биваше ли, прочие, да се посегне на кой да е от тези представители в Македония? Мъченическата смърт на едногото от тях нямаше ли да възбуди ге­ройска ревност у десетки други?

[+/-] ...виж целия текст



Всъщност нямаше съмнение, че битолчани имат работа с един своеглавец, комуто не можеше да съчувствува никой - никой в цялото племе. Но в организацията отдавна вече въпроса за погубването на кой да е човек беше сведен под принцип, а не към мест­ни преценки и обстоятелства.Биваше ли — и можеше ли да се посегне не на кого да е, а
на един владика само за това, че не потръгвал с революционната организация? Гоце се вълнуваше: щом битолчани са решили, те трябва и дълбоко да са обмислили. . .

Бяхме в малката градска градина преди обед, крачехме в страничните алеи и помня - разделихме се следобед, с капнали нозе...като да бяхме зимали целия път до Битоля и назад! Обаче - разрешихме мъчителния въпрос: каквито и да са об­стоятелствата, битолчани нямат право — и не бива — да убият владиката си!

Защото каква разлика можеше да има за македонската ре­волюционна организация между кой да е от владиците — българ­ски гръцки, влашки? Те се изпращат — и се плащат — от други държави. И търсят те да се опрат върху изповедната съвест на македонското население. А нима текнуваше някому в организа­цията да посегне на гръцки владика за това, че не се приемаха наши учители в- гръцките села ? Наистина българските пасоми
в Македония издигаха революционната организация и, значи, българският владика не биваше да е против своите пасоми. Но тък­мо затова той не заслужаваше да бъде убит: нека българските черковни общини откажат да се подчинят на неговите своеволия!

Ще се почне борба — да, но какво от това? Едно население, което се опълчва на борба срещу султана, без да посегне на валии и мютесарифи, защо ще трябва да посегне на владиката си само за това, че е доведено да поведе борба и с него? И накъде би извело
всичко туй: днес ще се посегне на владиката, утре — на екзарха,а други ден — може би, и на княза в София?!

Лицето на Гоце сияеше. Той съзнаваше, че в психологията на революционера — вред и винаги — има много анархистично: отрекъл се от блага за себе, той лесно отрича чуждите; решил се на смърт, лесно другите убива. А тъкмо тази психология е най-опасна за всяка трайност, дисциплина и целесъобразност в една масова организация.. .
Сияеше Гоце! И когато решението узря в душата му, мощният човек въздъхна.
— Ще имаме едно убийство по-малко! — каза благоговейно той. . .

Кивотът на Гоце Делчев

Той — който беше измолил от Кирил а Христова да напише «Ода на камата» («Нашите хора не знаят да убиват!» — викаше); той — който беше извършил първата терористическа акция в Македония (в Щип)!

Не, горещата кръв на най-горещия от апостолите бликаше из голяма, голяма душа на болно изстрадан народ, който жаждаше — и жажда — добро и правда, само добро и правда!

... Почнаха после траурните годишнини - настъпи кървавата лъжа на хуриета - и ние с Пере Тошев се видяхме в Солун сътрудници на «Конституционна заря».

Изненадата беше голяма: Пере Тошев в акция, Пере Тошев идеолог на санданистите. Eдна заран заварих Пере огорчен, почти съкрушен: турците уби­ли брата му в Прилеп, мислейки навярно, че убиват самия него.

Помълчахме. И почнахме пак да пишем възторзи за. . . за конституционна Турция. . .
Струва ми се, никога съвестта на Македония не беше тъй жива пред мен, както в тоя час. . . Пише Пере тих сянката на току-що убития му брат витае над нас, но това само го въодушевлява: челото му под прошарените коси е чисто и свет­ло. . . като някога, в ученическите години, когато той е спасил и учителите си, и цялата гимназия пак тук, в тоя Солун. . .

Млад учител от България е донесъл христоматия с революционни пес­ни (отдавна, в началото на 80 година). Турски афиета издебвах христоматията в един ученик. Момчето било несериозно — ще из­даде учителя! И цялото преподавателско тяло ще бъде арестувано, а гимназията — затворена. Директорът успява обаче да съобщи на арестувания ученик да каже, че христоматията е взел от другаря си Пере Тошев. Нищо повече! Пере е арестуван, измъкван, отвлечен чак в Цариград. Но момчето е било и тогава това, което беше и «стареца» после. . . Не, перетошевци не се създават: те се раждат!

Знаеха всички — и вглъбените, и възторжените: Пере недолюбваше писани устави и програми, макар да ги търпеше — за дру­гите; в конгресите мълчеше или съвсем не участвуваше; отбяг­ваше да съди и да осъжда (даже за Глигора — първия сръбски нелегален агент в Македония, — даже за него Пере не допусна убийство!).

И никому не текнуваше да обвини Перета в «недеятелност» или в «апатия», или в «нерешителност». (Пере и нерешителност! Току-що се избавил, като гимназист, от турските зандани, той бърза — 1885 г. — доброволец в Сливница. И се връща в Македония със златен войнишки кръст за храброст!)

Всички чувствуваха странното обаяние на тоя сприхав, твър­де сприхав и пак — мълчалив, винаги мълчалив, с тънка усмив­ка на устни — човек. Никой не се съмняваше, че Пере всеки час може кротко да слезе от планините и още по-кротко да се изправи под дигнатата за него бесилка. Не, тихата готовност на акция е една върховна активност, присъща само на велика съвест...

Тогава в редакцията на «Конституционна заря», когато над нас витаеше сянката на току-що убития брат на Перета, аз казах огорчен:
- Това е, Пере: ще ви избиват един по един, докато ви прого­нят пак в планините.
Пере отговори, без да вдигне глава:
— А бре, ние сакаме конституция, ние, а не те. Ето, дадоха ни я сега: как ке откажем! И малко ли е това —- да убедим и гър­ци, и власи, и албанци, и нас си, па и самите них — кучинята турци, майката! да убедим и самите них бре, че ние сакаме само ред и свобода — ред и свобода — и нищо повече! Помълчах и смънках:
— Скъпо ще ни костува — ето, избиват ви.
Сега Пере вдигна глава:
— Избиват! А в планините не ни избиват ли? Добиват!. . .
Беки за нази си сакаме свободата? Трай, ке я имаш — хе-хе! На­шето дело беше да приучим роба да мрие за свобода. А то се из­върши: терористи са веке и децата ни. Сега — нека ни убиват кучинята! Свободата ке изгрей бре, и без нас ке изгрей!

«Свободата й без нас ке изгрей, защото я сака цял народ — те­рористи са веке и децата! Сака я мало-голямо, както се сака во­да, хляб. . . А-а, нека ни избиват сега, кучинята». . .

Така и само така вярваше съвестта на Македония допреди 11 години, когато настъпи първото погазване. . .

Боже мой, колко много надежди и радости, печал и сътресения се преживяха оттогаз! Извърнем ли се назад — тъмнее пред очи­те ни от гробници, безкрайни гробници. . . Доколе, господи!

. . . Бях и в зловещата воденица зад Градско, където пратени убийци са съсекли Перета. Воденицата беше изгорена, стоеше са­мо огнището още и, стори ни се, открихме следите от кърви. . . Младото, което ме водеше, изрида. После дигна пестник към небе­то и се закле: «. .. ке отмъстя! да бъда проклет, ако не отмъстя!»

Младо, Пере е вече отмъстен: — ето, македонската съвест на­ново оживява в хиляди души. . Поклон, поклон на безсмърт­ните!

в. "Независима Македония", бр. 11 от 3 май 1923

Поръчката

Георги Марков

Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще изпълниш ли още една?

Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки, всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръч­ка. На много места се и живее по поръчка.

Поръчката, това е заявката отвън теб. Заявката на об­ществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта, на света. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълните­лен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твое­то време и твоята енергия.

С всеки изминат ден ти правиш все по-малко неща, ко­ито са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, но­сят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естес­твените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите.

Вее по-често ти се занимаваш с неща, които са ти на­пълно чужди, които не те интересуват, откликваш се на съ­бития, които нямат нищо общо с тебе. И постепенно потъ­ваш в реката на обезличаването, на неусетното принудител­но отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Ти съзнаваш то­ва, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам себе си, искаш да прекратиш монопола на външната поръчка, но как? Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръч­ката отвътре има моментната искра на подтик.

Чувството ти за компромис те води към стари хитрос­ти. Ти си казваш, а защо поръчката отвън да не бъде само повод да изразя себе си, което значи тя да стане фактичес­ки твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да на­лееш чуждата форма на чуждата поръчка със своето съдър­жание. Искаш просто да използуваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си.

Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат и, разбира се, не ще я платят.

Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще мо­жеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки.

Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?

понеделник, 6 октомври 2008 г.

Македонската борба

Пейо Яворов

Онова само, което никога не се е раждало, само то не умира; онова само, което никога не се е на­чевало, само то не се свършва.

Роди се зарадъ насъ поганска тирания въ не­щастни времена, та вeка ли ще бъде?
Почна се зарадъ насъ робска мжка въ черни дни, та няма ли да свърши? Умря тиранията за Гърция, за Сърбия, за Ру­мъния, за родна България — за Македония ли няма да умре? Свърши се мъката за гърци, за сърби, за румъни, за горно-българи, за македонци ли не ще се свърши ?

Няма човекъ, старъ или младъ, мъжъ или жена, по хубавата и широка наша бащиния, който да не ляга и става съ едничка мисъль на чело: свобода, съ една дума на езикъ: борба!
Това повсеместно възбуяване на народния духъ не е ли една буреносна стихия, която ще помете отъ нашите села и градове чалмоносната неправда?

Близо десеть години са отъ какъ съзнахме ний спасителната истина, че трябва да оставимъ настрана сънищата за каква да е помошь отъ някоя външна сила; десеть години са отъ какъ видяхме ний, че трябва да се надяваме на себе си и само на себе си ; десеть години са откакъ се готвимъ ний за една велика саморазправа съ вековния нашъ угнетитель.

И десеть години се боримъ неустрашимо!

[+/-] ...виж целия текст



Всеки връхъ на китните македонски планини, ако би могълъ да приказва, ще разкаже на света подвига на някой нашъ борецъ; всеки шумакъ по равните македонски поля, ако би могълъ да се раз­гърне, ще открие предъ хорските очи гроба на някой славно загиналъ нашъ герой. Пълни са Битолски, Скопски, Солунски и др. зандани, пълни са и всички анадолски крепости съ мъченици, които са сложили всичко драго, всичко мило, всичко скъпо предъ олтаря на общото дело.

Безъ да се стряскаме, безъ да се плашимъ ний сгъстявахме своите редове, ний усилвахме своята организация и вървяхме напредъ, докато се изпра­вихме лице срещу лице противъ цариградското кър­ваво чудовище, готови да му нанесемъ последенъ смъртоносенъ ударъ.

Турчинътъ мисли да ни залъже съ някакви смешни реформи като тия: „на гяурина гяуръ да не се казва вече, да се назначаватъ и християни на заптийска служба" и пр. — мисли да ни залъже той съ такива глупости, дано скръстимъ ръце и му дадемъ покой. — Ялови надежди!

Народътъ добре цени султанските милости и добре отговори. Хората навсякъде високо се изсмяха на „реформите", и почти никъде не се намери лудъ някой да се излъже, гладенъ за 50 гроша заптийска заплата. Крайно похвално са постъпили мухтарите въ Битолско, — повикани въ конака да посочатъ лица, които биха могли да бъдатъ назначени за стражари, те отговорили на валията: "Всички мжже, които са годни да изпълняватъ заптийска служба, са въ затвора, освободете ги и тяхъ назначете на Царска работа". Валията останалъ като попаренъ.

Каква смелость у раята! Затова пъкъ турцитъ, тия същите турци, които до вчера ни правеха виновни дори и за това, че сме се били греели на божието слънце, днесъ — трепетни и бледни — очакватъ края на гнилото си царство. Право е казалъ единъ мъдъръ човекъ: „Поискашъ ли да се освободишъ, ти си вече наполовина свободенъ".

А не е далече и деньтъ, въ който свободата ще грейне и надъ нашата потопена въ сълзи, обляна въ кърви родина. Ехото на нашите борби се раз­нася далеко по света и всички по-големи държави се занимаватъ съ нашия въпросъ. И Русия, и Австрия, и Франция, и Англия повярваха вече въ нашата сила и се боятъ отъ въстанието, което тъкмимъ да направимъ. И всички вече говорятъ, че ний заслужваме свободата си, всички вече наблягат да ни се даде тая свобода. Не бяха на вятъръ до днешните ни жертви, не бяха на халось доднешните ни уси­лия. И ако миналото е добъръ урокъ за настоящето, нашата минала работа, съдена по нейните резултати, които имаме на лице отъ нея, трябва да ни бъде нещо повече отъ урокъ.

Денонощниятъ, упоритиятъ, самопожертвувателниятъ трудъ ни направи плашило за ония, що кре­пиха разкапана Турция, която ний раздрусахме отъ основа. И колкото повече усилваме нашата работа, толкова по-страшни ще бъдемъ ний за чужденците, които щат-нещат ще продължаватъ да се зани­маватъ съ насъ. Колкото по-решително нанасяме ударъ следъ ударъ на турската държава, толкова повече ще я разклащаме, докато я направимъ чисто и просто едно гнило дърво, което да бъде пова­лено при първото избухване на бурята народна. А тая буря не може да бъде друга освенъ оня последенъ моментъ на дългата наша деятелность — моментъ който ще бъде нареченъ отъ историята все­народно македонско въстание.

И тъй, нека знаемъ длъжността си: работа безъ страхъ!

Нека видимъ своя пъть: всякога напредъ!

Нека помнимъ и целта си: свобода или смърть!

в . "Свобода или смърт", брой 1—10 февруарий 1903 г.