неделя, 22 ноември 2009 г.

Условия за добро управление

Тодор Г. Влайков*

Единъ отъ най-популярните политически лозунги въ ново време безспорно е зовътъ: повече демокрация! Както се знае, само въ древните гръцки републики демокрацията е била непосредствена; само тамъ е имало същинска демокрация, управление на държавата отъ самия народъ. Въ ново време, освенъ въ Швейцария, дето отчасти съществува непосредствена демокрация, проявявана чрезъ npякo участие на народа въ законодателството, вредъ другаде демокрацията е посредствена или представителна: участието на народа въ управлението се проявява чрезъ избиране представители за парламента. Демокрацията въ ново време, както е известно, се осъществява главно чрезъ парламентаризма.

При това ограничено тълкуване и осъществяване на идеята за демокрация, указаниятъ по-горе зовъ днесъ се разбира въ следния смисълъ: отъ една страна, домогване все повече да се разширява избирателното право на гражданите, като се има предвидь то да обхване всички пълно-връстни жители на страната и отъ двата пола и все повече да се усъвършенства избирателната система, между другото и чрезъ въвеждане на пропорцията, та чрезъ туй все по-ефикасно да се осигурява свободата на изборите; а отъ друга страна, домогване да се издига върховенството и компетентността на парламента както по отношение на законодателството, така и по отношение създаването на изпълнителната власть и контрола върху управлението на държавата въобще.

Въ всеки случай както вчера, така и днесъ, а така ще бъде и утре, у всички страни и средъ всички общества има и ще има безспиренъ стремежъ къмъ повече демокрация.
На какво се дължи тоя стремежъ?

Преди всичко той се дължи на съзнанието, че да се самоуправлява, да ръководи самъ
своите съдбини, това е естествено право на всеки единъ народъ, както е естествено право и на всеки гражданинъ да взема участие въ самоуправлението на народа. И поради туй всеки единъ народъ и всеки гражданинъ поотделно се стреми възможно по-пълно да осъществи това свое естествено право.

Ала туй само не стига. Може единъ народъ или единъ гражданинъ да има съзнание за едни или други свои права, но ако чрезъ осъществяването на тия права не се постига някоя по-конкретна, по-близко засягаща интересите на народа или на гражданина целъ, тия права могатъ да оставатъ един видъ въ латентно състояние, безъ особенъ подтикъ за тяхното използване.

[+/-] ...виж целия текст



Въ настоящия случай стремежътъ къмъ повече демокрация се дължи между другото и най-главно на това още, дето по тоя пъть, чрезъ осъществяване на казаното право, се очаква да се постигне една голяма и важна целъ: смята се, че по пътя на демокрацията ще може да се създаде възможно най-добро и най-съвършено управление.

Още отъ началото на световната история, откогато се явяватъ държавите, човечеството въ лицето на своите най-будни и най-мъдри хора винаги е търсило начинъ и форма за създаване на възможно по-добро и по-съвършено управление. И когато презъ XVIII в. биде подета старата идея за демокрация, допълнена и развита като идея за управление съгласно волята на народа, мислещото човечество спокойно си отдъхна, бидейки уверено, че по тоя пъть най-после сигурно ще може да се дойде до създаване възможно най-доброто и най-съвършено управление. На тая именно увереность, на това очакване най-вече се дължи изтъкнатиятъ всеобщъ и непрестаненъ стремежъ къмъ все повече демокрация.

Че по пътя на демеокрацията, по пътя на все по-пълната проява на народната воля може да бъде достигнато възможно по-добро и по-съвършено управление, това е безспорно, както е безспорно и това, че, досега поне, не е още посоченъ и изпитанъ другъ пъть, по който сигурно би могло да се достигне до установяване на по-добро управление.
Тукъ обаче предъ любознателния погледъ на изследвача изпъква единъ другъ въпросъ: може ли да се смята също така безспорно и това, че като се осъществява все повече демокрацията, като се проявява все по-пълно народната воля, чрез туй неминуемо, отъ само себе си ще настъпва и все по-добро и по-съвършено управление? Или другояче казано: дали е достатъчно само осъщестяване на повече демокрация, за да се създаде добро управление, или трябва и още нещо?

Върху този именно въпросъ ще искам аз въ следващите бележки да спра вниманието на читателя. Кое управление би могло да се смята за добро?

Има редица признаци, чрезъ които би могло да се охарактеризира едно добро управление на държавата. Преди всичко, за да може едно управление да се смята за добро, то трябва да бъде почтено и справедливо, мъдро и умно, съобразително, тактично и предвидливо.

То трябва да иска и да може да осигури както съществуването на държавата и правовия ред въ страната, така и свободите и правата на гражданите. Едно добро управление трябва да се стреми да създаде еднакви условия и възможности за всестранното развитие на отделната личность.

Чрезъ законодателството и чрезъ своите изпълнителни органи едно добро управление, имайки за ръководни начала икономическия прогресъ и социалната правда, трябва колкото се може повече да съдейства за стопанското повдигане на страната и за социалното и културно развитие на народа. И така нататъкъ.

Разбирано тъй широко, характеризирано чрезъ толкова много признаци, за да може доброто управление да се осъществи въ всички указани прояви, нуждно е, несъмнено, да има налице цяла редица обществени условия. Деморкацията, проявата на народната Воля, то се знае, е едно отъ първите и най-важни условия. Но тя не е и не може да бъде единственото условие. За едно такова обширно и сложно обществено проявление ще съ необходими безспорно и добри условия.

Както е известно, държавното управление въ парламентарните страни във всеки даденъ моментъ се осъществява отъ една или друга политическа партия или отъ коалиция на партии. За да поеме една партия или коалиция отъ партии държавното управление, първото условие е да спечели тя доверието на мнозинството отъ избирателите, съ други думи, да се прояви демокрация, да се прояви свободно народната воля. Но създадено единъ пъть това условие, поета властта по указания начинъ, за да може следъ туй да бъде осъществено и закрепено едно действително добро управление, нуждно е още, щото партията или партиите, които иматъ властта въ ръцете си, да бъдатъ въ състояние - чрезъ своите идеи, чрезъ своите държавници, чрезъ своя моралъ и пр., и пр - да създадатъ всичките прояви на едно такова управление и да ги закрепятъ, нуждно е, съ други думи, щото тая партия или коалиция отъ партии да отговаря на редица още условия. Липсватъ ли на партията или на коалицията някои отъ тия условия, няма ли напримеръ широко подготвени, характерни и честни държавници, може тя да поеме властта при изпълнение на първото условие, по пътя на демокрацията, и все пакъ да не бъде въ състояние да осъществи очакваното добро управление.

Ето защо на поставения по-горе въпросъ може да се даде само следния отговоръ:
За да може да се установи въ една държава добро управление, нуждно е, на първо място да се върви къмъ осъществяване на все повече демокрация. Обаче само това не е достатъчно. За да се установи и закрепи действително добро управление, наредъ съ възможно по-свободна проява на народната воля, нуждни са още редица обществени условия. И когато те изцяло или въ по-големата си частъ липсватъ, макаръ и да има демокрация, макаръ и да има свободно проявена народна воля, все пак може да не бъде установено и закрепено едно добро управление.

Кои съ тия други обществени условия, безъ които не е възможно да се установява едно добро управление? Да се изложатъ обстойно тия условия и да се обоснове тяхната необходимость, това може да бъде предметъ на особена статия. Тукъ азъ накъсо само ще набележа некои отъ тяхъ, главно ония, които изпъкватъ и се очертаватъ отъ приведените по-горе обяснения на двата политически момента изъ нашата неотдавнашна история.

Както се казва по-рано и както е известно, управлението на държавата въ парламентарните страни се осъществява чрезъ политическите партии. И поради туй, за да може да се установи и закрепи добро управление, трябва партиите, на които въ даденъ моментъ, по силата на свободно проявената народна воля, се е наложило да поематъ властьта, да бъдатъ въ състояние да бъдатъ пригодни да осъществяватъ едно такова управление. А това ще каже, че за да се създаде и закрепи добро управление, въ държавата преди всичко партиие трябва да отговарятъ на редица условия.

Не е достатъчно една партия да има добра организация, да е създала голяма политическа сила и да е успяла чрезъ своята широка агитация да увлече и спечели мнозинството отъ народните маси: това е необходимо наистина, за да може партията въ даденъ моментъ сама или въ коалиция съ други партии чрезъ свободно проявената народа воля да заеме държавната властъ, но то не стига. За да може една партия, поела властта, да бъде годна да сътвори действително добро управление, необходимо е още, наредъ съ количестената сила, да има тя и идейна сила, да бжде при туй и морално силна. За тази целъ е необходимо: първо, партията да има една завършена система отъ програмни искания, които, отъ една страна, да са насочени да задоволятъ реалните нужди на държавата и народа, а пo-специално на трудовите народни маси, но същевременно тия искания трябва да бъдатъ и добро проучени, да отговарятъ на реалните условия на живота, да бъдатъ възможни за осъществяване и несъмнено да съдействатъ за стопанския, социалния и културния прогресъ на страната; второ, партията за привличане на членове, съмишленици и гласоподаватели да не си е служила съ демагогия, нито съ обещание на лични блага отъ властьта, а своята агитация и пропаганда да е водила и да води само въ името на здравите и реални свои програмни идеи и на обществените интереси и блага, отъ които идеи и обществени разбирания би трябвало напълно да бъдатъ проникнати, ако не всички нейни членове и съмишленици, а то поне всички по-активни и по-влиятелни партийни дейци.

Управлението на държавата наистина се поема и осъществява чрезъ партиите, но практически то се извършва отъ личности. Личностите са, които ръководятъ управлението и изпълняватъ неговите функции. И колкото е необходимо за създаване на добро управление, щото партията да има добри идеи и да бъде пригодна за творческа дейность, още повече е необходимо, щото личностите, които ще бъдатъ натоварени да ръководятъ и изпълняватъ управлението, да бъдатъ пригодни за тая задача: да иматъ нужната подготовка, култура и опитность, да иматъ държавнически умъ и твърдъ характеръ. А за тази цель нужно е партиите да подбиратъ и издигатъ за свои водачи и главни дейци хора, които несъмнено да иматъ указаните качества, та когато партията поеме властта, да могатъ те като държавници управленци да бъдатъ въ състояние да осжществяватъ едно добро управление.

По-нататъкъ: за да се закрепи едно създадено чрезъ усилията на властващата партия и на управниците добро управление, нужно е още то да не среща съзнателно противодействие, да не бъде умишлено спъвано отъ другите политически фактори, главно отъ опозиционните партии, а напротивъ, да бъде по възможность подкрепяно отъ тяхъ. Желателно е за тази цель, щото партиите колкото се може повече да се отърсятъ отъ партизанския дух и отъ партизанските домогвания, щото на всяка цена да бъде компрометирано едно противно тямъ правителство и възможно по-скоро да бъде свалено отъ властта. Въ замяна на туй требва да се проникнатъ отъ съзнанието при всички положения, засегащи върховни интереси на страната, и по всички обществени и общокултурни въпроси да даватъ искрена подкрепа на всяко правителство; същевременно да не отказватъ своето съдействие на властта и при всички мероприятия, които, макаръ и несъгласни съ възгледите на партията, все пакъ безспирно са насочени къмъ подобряване на управлението.

Като пропускаме редица други условия, необходими за указаната цель, нека отбележимъ най-после и едно друго, твърде важно обществено условие, безъ което не може да бъде установено действително добро управление: това е повдигането и засилването на обществения моралъ. Едно добро управление, както ce спомена по-рано, преди всичко трябва да бъде добросъвестно и почтено. А при вилнеещата днесъ въ страната ни морална развала, която е засегнала всички среди и слоеве, дори и при най-искреното желание на властваща партия и на управници, когато при туй има налице и редица други благоприятни условия, все пакъ едно добро, едно действително почтено управление мъчно може да се установи. Необходимо е поради туй, щото отъ всички обществени и политически дейци, отъ всички партийни и културни организации да се поведе смела и непрестанна борба срещу царящата въ страната ни корупция. И требва наредъ съ това съ дружни усилия да се насажда средъ гражданството, средъ масите и особено между младото поколение повече моралъ и почтеность, повече здраво политическо, съзнание, повече чувство на дългъ и отговорность спрямо държавата и обществото.

Демократически преглед, год. XVII, кн. 1

* Тодор Генчов Влайков (1865-1943) още наричан с псевдонима си Веселин е български писател, общественик и политик. Роден е на 13 февруари 1865 г. в град Пирдоп. Най-известното му произведение е повестта „Дядовата Славчова унука“. Действителен член на БКД (дн. БАН) от 1900 година. Завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет през 1888 година. Един от основателите (1895) и председател (1898) на Българския учителски съюз. Тодор Влайков е сред основателите и първи лидер на Радикалдемократическата партия.

През 1890 г. Тодор Влайков и Тодор Йончев основават в Мирково първата българска кооперация – “Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество “Орало”.

Съединението и съдбата на княз Александра

Симеон Радев

От 1883 г. беше вече известно, че руският цар мрази княз Александра. От тая омраза, причините на която и до днес остават загадъчни, но за която се знае, че беше не политическа, а лична, руските представители в България черпеха вдъхновение, да се държат дръзко спрямо младия владетел и да кроят заговори за неговото сваляне. За да се одобри със своя грозен враг, княз Александър неведнъж прави опити, но погрешно и с обратни сетнини. Александър III бе източен деспот. Когато князът му пишеше, че той с нищо не се е провинил пред Русия, че донесенията на руските агенти в България са клеветнически, той посрещаше тия оправдания като обида за своята собствена непогрешимост. Но невинаги княз Александър се оправдаваше. Войник по душа, той имаше често пориви на бунт и тогава съжденията му за Русия и за нейния монарх губеха мярка. Неблагоразумните му думи стигаха до Петербург - стигаха отровени по пътя - и омразата на Александър III ставаше по-неумолима.

Срещу Русия на кого можеше да се опре младият княз? Английската кралица, която той видя в Дармщат на сватбата на брата си Лудвиг, през април 1884 г. бе му казала: "В Петербург забравят, че Англия и Австрия още съществуват." Но той не си правеше илюзии върху тия нейни думи. Той знаеше, че нито в Лондон, нито във Виена ще намери в случай на нужда истинска подкрепа. От София той на връщане пишеше на Милана, тогава негов близък приятел и като него преследван от Русия: "На моите оплаквания Англия и Австрия ми отговарят: "Бога ради, не се противете на русите в България, защото при най-малкия повод, Русия ще Ви натири, а Вие ще разберете, че въпреки нашите симпатии за Вашата личност, ние няма заради Вас да обявим война на Русия." Цялото това писмо издава мъка и безнадеждност.

"Много е весело да бъде човек княз на България, свършваше той с горчива ирония. По-добре щях да направя никога да не напускам бащиното си огнище."

По едно време надеждите на злочестия княз като че ли се бяха спрели върху германския император. Руско-германските отношения, тъй натегнати след Берлинския договор, се бяха значително подобрили. Едно посредничество на Вилхелма I в Петербург щеше, може би да подейства. След Дармщат Александър отиде в Берлин, на 10 май видя императора и му поиска съвет за своите отношения с Русия. Но тук го очакваше още по-голямо разочарование. Старият император му каза, че от времето на Петра Велики Русия се стреми да излезе на Черното море, че който й се изпречи по този неин път, тя ще го смаже, и че съветът, който може да му даде е да гледа на всяка цена да се сдобри с русите. Бисмарк отиде още по-далече. Той каза на княз Александра: "Ако искате да останете в България, предайте се на милостта на Русия. Ако е нужно, даже обявете се против Германия." Толкова малко значение железният канцлер отдаваше на България.

Около една година по-късно княз Александър получи от Берлин едно съобщение за помощ, но условно. Унуката на германския император бе влюбена в него и искаше да се оженят, насърчавана от майка си, дъщеря на английската кралица. Вилхелм бе решително против тая женитба, която можеше да развали германските отношения с Русия. На 18 март 1885 г. той писа на княз Александра, че ще се застъпи за него пред руския цар, ако той обаче заяви, че се отказва безвъзвратно отвсяко намерение да се свърже с унуката му. Отговорът на княз Александра е пълен с мъжко достойнство. Той прави, макар с наранено сърце, исканото заявление. Той приема и друго едно желание на стария император: да държи с Русия в голямата политика и да поддържа, в кръга на своите права на конституционен владетел, руските интереси в България. Но след това той туря една граница на руското влияние. "Ако от мене се иска, пише той, да приема положението на един привиден владетел, при което други да управляват, аз да покривам техните дела със своето име и със своята отговорност пред народа, и да се засегнат моите права върху армията, в това аз бих видял едно тежко докачение на монархическото достойнство: да приема такова
едно положение би значело да се провиня в задълженията, които съм поел пред народа." В заключение княз Александър казва, че не може да се съгласи на условия, които биха го поставили в противоречие със съвестта му и с конституционния му дълг, и моли императора, в такъв случай, да влезе в преговори с руския цар за неговото отречение от българския престол.

Между туй омразата на Александра III растеше. Пред своите приближени той не говореше за княз Александра освен с гняв и презрение. Руските интриги в София бяха в пълен ход. А за посредничеството на Вилхелма I князът не чуваше нищо. Накрая на юли той ходи в Лондон за сватбата на брата си Хайнрих с дъщерята на английската кралица. Тук той чу ощеведнъж обикновените насърчения, но знаеше точно тяхната цена: те нямаше да го спасят. Спасението си той пак търсеше в едно помирение с Александра III. За тая цел, на връщане в София през август, той се срещна във Францесбад с руския министър на външните работи Гирс.

Гирс бе човекът, който в 1878 г. беше препоръчал Александра за княз на България. Той се смяташе един вид отговорен за неговото поведение. Когато получеше някой лош донос за него, той също говореше с възмущение срещу му:" Тоя жалък принц, когото изпратихме в България без обуща..." Но неговото отстранение той не желаеше, защото не знаеше как ще може Русия да го замести. Преди да го приеме във Францесбад, той бе узнал от княз Лобанова,рускипосланиквъв Виена, че княз Александър мисли сам да се отрече от престола. Вместо да го отчае, той се постара напротив, да го ободри. След срещата Александър пишеше на баща си, че неговото сближение с руския цар е предстояще.

Гирс бе в него момент много загрижен за международното положение. Между Русия и Англия се бе завързал по въпроса за Афганистан един спор, който бе взел много опасен ход. Предвид възможността на едно открито стълкновение между двете сили, Русия искаше да има развързани ръце в Европа. В обясненията си с българския княз Гирс изрично му каза, че не трябва по никой начин да се допусне в Източна Румелия някакъв опит за съединение. Александър отговори категорически, че подобна опасност няма. По тоя начин той взе един вид задължение спрямо Русия.

Това задължение той искрено го пое, но събитията се развиха мимо него.
На 4 септември Д. Ризов отиде да му съобщи във Варна, от името на Румелийския комитет, че Съединението е решено. Князът употреби цели четири часа да му разправя, че моментът е зле избран и че Русия ще бъде противна и най-сетне го убеди. Но докато Ризов се върне в Пловдив, превратът бе вече извършен. Князът виждаше на какъв риск ще се изложи, като приеме Съединението. Вън от другите опасности, свързани с нарушението на един международен договор, той знаеше, че Русия ще се сметне за измамена от него и че няма да му прости. Но пред съдбата на България той забрави своята лична съдба. "Аз постъпих тъй, пишеше той на австрийския император, комуто на 16 септември прати от Пловдив едно изложение за станалото, аз постъпих тъй с убеждението да дам на народа, който ме е избрал за свой княз доказателство за своята саможертвователност."

Из том трети на "Строителите на съвременна България", издаден тази година.
На снимката: Н.В.Княз Кирил Преславски и Симеон Радев (вдясно) преди среща с президента Хувър. Източник: Изгубената България.

За свободата на печата

Йосиф Хербст

Една академия во време оно наредила конкурс за научно разрешение на следния въпрос: „Защо има разлика в теглото на мъртвата и живата риба?" Между стотиците отговори премията спечелил отговорът на едного академика, който писал на академията: „Точно претеглих риба в живо и след това в мъртво състояние, никаква разлика в теглото не може да се констатира". Този анекдот има предимството да е верен.

Припомних си го; припомвам го и на ония, които напоследък запротестираха против едно „накърняване на осветената от нашата Конституция свобода на печата". Аз обичам да „претеглям рибата" и заради това цитирам дословно член 79 от Конституцията: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в царството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват".

Параграф ясен, точен и убедителен като плесница. И добре преведен из Конституцията, която бе взета като терк за нашата. Недобре преведен и неясен, ала отсетне правилно изтълкуван от нашите законодатели е § 81, който гласи: „Престъпления по делата на печата се съдят по закона, в общите служебни установления". Това е безсмислица. Нашите законодатели въз основа на подсказването на здравия разум и на ясното съдържание на § 79, както не може и не бива другояче, най-често ето как са тълкували § 81: Престъпленията, извършени чрез печата, се съдят по общите закони.

Нашата Конституция, както всяка конституция, постановява: печатът е свободен. Това значи само: не се иска специално разрешение от административно-полицейските власти за упражнение на вестникарството или писателството. В никоя конституция, и в нашата не е осветена абсолютната свобода на печата, а е осветена само една относителна свобода.

Държавата във всеки закон по печата предвижда ограждания и ограничения
както за себе си, така и за печата. Печатът може да стори и добро, и зло на държавата. От това произлиза за държавата двойната задача да подкрепи печата като свой съюзник и да се опълчва против печата, ако се явява неин враг. Тази двойна задача налага от една страна ограничение произвола на държавните органи, от друга страна - ограничение произвола на печатовите органи.

[+/-] ...виж целия текст



Свобода на печата не е равносилно с освобождение от правни ограничения, а значи само освобождение от административни ограничения. Свобода на печата не значи освобождение от полицейски закони, но освобождение от произвола на полицейски органи. Най-сетне свобода на печата не значи диктатура или слободия на публициста, писателя и вестникаря. За престъпления, извършени чрез печата, не може, не бива, не трябва да се произнася друг освен съдията. Толкоз засега за свободата на печата.

Накърнена ли е свободата на печата с последните допълнения към наказателния закон? Не! Затруднена е само клеветата и то клеветата против един ограничен брой български граждани. Допълненията търпят критика само в едно отношение, защото чрез законоположения, пред които всички сме равни, създават две мерки за защита благото на личното достойнство и на личната чест.

За общественото спокойствие, за доброто на държавата, за честта на народа, за преуспяването на публицистиката не са необходими допълнения към наказателния закон. Те са само едно лишно доказателство за лекомислено законодателстване. Необходима е час по-скоро една подробна ревизия на материята за обидата и клеветата въобще и частно чрез печата. Дайте ни закони, драконовски макар, с колкото е възможно по-чувствителни парични глоби, в защита на личната чест на всеки гражданин, а не в защита само на министерската чест. Дайте ни закони с кратчайша процедура против клеветниците.
В Англия, гдето в началото на миналото столетие още дуелантите се наказваха със смърт чрез обесване, можаха да изкоренят дуела само благодарение бързото и чувствително наказание на клеветниците. Сега, който би предизвикал някого на дуел в Англия, става смешен за цялото общество, но заради това пък в същата тази Англия преди няколко години Лорд Нортклиф биде осъден да заплати голяма глоба и свръх това едно обезщетение от 50 000 лири стерлинги за клевета на английска фирма.

Дайте ни такива закони и печатът ще стане по-свободен и по-мощен. И още нещо: с опровержения чест не се закърпва. Има държави, в които опроверженията са задължителни под страх на законни санкции и там опровержението не може да бъде по- дълго, отколкото опровергания текст. За всяки ред в повече се плаща според тарифата за платени публикации и освен това отговорният редактор може да коментира самото опровержение.

Заключение: новите законодателни мерки против печата са ялови, непрактични и неполитични. С тях наистина свободата на печата не се накърнява, но личи в тях слабостта на повечето от нашите закони, а именно: личи пропастта между право и закон. Нрав - обичай - право - закон. Липсват ли тези етапи, липсва основата на правосъдието и на справедливостта.

Нашите министри, защото са наши, нито им е по нрава, нито им е обичай, нито им е право да искат закони, които повече да ги ограждат от клевета, отколкото нас, простосмъртните.
Хората са свикнали да се подчиняват на мерките против епидемии, заразителни и прилепчиви болести. Подчиняват се дори тогава, когато може да пострада личната им свобода. Изолацията, карантината, дезинфекцията, ваксинацията, всичко това се налага и се търпи и понася, за да се опази тялото, което свръх всичко може да бъде квартира на най-клетата душа. Против епидемии, които угрозяват душите - има такива епидемии - предпазителни мерки рядко се взи-мат. На тaкuвa мерки против такива епидемии неохотно се подчиняват, ако въобще се подчиняват. Хората си пазят телесата, но за душите си не се грижат. Често пъти онова, що минава като всепроникваща, мощна идея, не е нищо друго освен епидемичното разпространение на една куха, модна фраза, не е нищо друго освен прилепчивостта на една лесно запомнена или лесно запомнима дума, не е нищо друго освен заразата чрез една празна приказка. За „свобадата на печата" мислих и отбелязах горните редове.
*
Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която позволява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен? Че тази свобода - за жалост - я има, тя именно е осветена от Конституцията. Покрай тази свобода страда и добрият печат, страда и името на вестникарското звание. В съвременния строй, в който така нареченият „свободен гражданин" още не е забравил, че произхожда от верноподаника и заради това край закрилата и защитата на държавната власт не само търпи, но и търси нейната опека; само от престолонаследниците и от вестникарите не се искат никакви цензове, никакви гаранции, никакви изпити за свободно упражнение на „занаята" им. Безумен, подъл, пакостен, хилав, негоден престолонаследник става крал най-често въз основа само на едно право - правото на първородството. А вестникар се става дори още по-лесно, отколкото цар. Шофьор за да станеш, все ще те изпитат по-рано можеш ли да караш автомобил. Държавната власт се грижи за здравето и за непокътността на данъкоплатските телеса. За мозъците им обаче не се грижи: от вестникарите никакъв изпит не търси. Това ако не е свобода, какво е свобода? Но при такава свобода каква отговорност се стоварва върху съзнателния вестникар, добросъвестния и верен служител на обществото, жрец на обществения дълг!

*
Никой съд, никаква земна власт не може толкоз силно да накаже един провинен вестникар, колкото читателят. Читателят е върховният съдник на вестника и на вестникаря. Каквото значение за политическия живот има избирателната бюлетина в ръцете на съзнателния гражданин, същото дори и по-голямо значение има единия лев, който читателят дава или не дава на вестникопродавача за поощрението или пък за обуздаването на печата. Не издавам професионална тайна като твърдя, че читателите всъщност редигират вестника. Добри съзнателни читатели влияят върху добрите качества на печата. Това влияние по разни пътища, видими и невидими, стига до печата, дo вестника, дo вестникаря. Влияе се твърде често и твърде действително и чрез стискане на левчето в дъното на най-скритото джобче. Но читателят, днешният читател, не бива да забравя, че вестникът може понякога нищо да не с т р у в а, но всякога единият екземпляр коства поне един лев, ако не повече, на издателя.

„Свободата на печата" е и ще остане празна дума при слободията безнаказано да се разрушават печатниците. Свобода на печата и свобода на убежденията у нас имат двойна санкция: една чрез Конституцията и друга - чрез „конституцията" на бащите ни, чрез дреновия бастун. Няма свобода на печата, когато се допуща като полемичен аргумент цепеницата. Пиши както си искаш, както си знаеш, свободен си, както можеш да пишеш, но ако не пишеш, както аз си мисля, че трябва да пишеш, аз, който махом махам цепеницата, ще ти унищожа печатницата - това е днес фашистката „свобода на печата" на Мусолини и цепенишката „свобода на печата" на Фасулини. Смеем се на детето, което след като си е ударило по невнимание главичката о масата, „наказва" масата с няколко юмручни удари; смеем му се, макар че можем да го разберем, когато ни избъбри: „маса къх, беби удали маса!"
Разрушената печатница за брадатите и мустакатите хлапаци е „наказаната маса" на бебето. И пак трябва да се смеем, защото хлапаците нито могат, нито имат сила да разрушат всичките печатници. В Брюксел през време на германската окупация, която прилагаше много по-"вьзвишени" средства" - бесилката, вместо цепеницата - е бил издаван и тайно разпространяван белгийски вестник цели четири години.

Ония, които обявяват печата в обсадно положение, забравят, че това е равносилно със запрещението да се измерва температурата на разтресения от треска.

Kaка Пена

Димитър Подвързачов*

Аз я срещам под път и над път, из улици, бирарии, театри, кафенета. Кака Пена е позната на всички с по някои от неизброимите си добродетели и достойнства. Кака Пена е дъщеря на слугиня и ратай.

Тя не помни, че е слязла от Балкана. Тя не знае изобщо дали е живяла в колибите. Тя говори много, но на тази тема -никога. Тя помни твърдо - и над, и под чертата на съзнанието си, само едно: че всичко у нея и около нея трябва да бъде „мудерну".

Аз чух как веднъж, когато брат й отиваше на погребение, тя викна отподире му:
- Слушай, Пъшо, ти отиваш с бастун, ама най-напред виж другите имат ли и попитай мудерну ли е с бастун на погребение?

Тя извънредно много държи да не мине за проста. Един от основните стълбове на душевния й палат, гдето тя блаженствува в тържествено самопоклонство, е това непрестанно, ала дълбоко скрито безпокойство.

Кака Пена е една стародавна селска булгария, която новото време, где по необходимост, где по съблазън, е накарало да изпълнява симфонии.
От тоя непривичен и непосилен напън всичките й струни са се разстроили толкова, че каквото и да засвири - излиза фалшиво. И все пак тя неуморно цъманика всички ново - а от всичко мудерну у нея блика само една безнадеждна какофония.

Но понеже няма ухо за висока музика — кака Пена се наслаждава на собствената си свирня до припадък. Кака Пена има една благородна страст към „обществени движения", „човечество", „борба" и други подобни краевековни, чревати и гръмовити слова.
В събрание, за каквото и да било, тя не пропуща да вземе думата и с убийствена важност приказва часове, най-често за досущ нищожни работи.

Убедена отдавна, отдавна, че да се кланяш на своето е една остаряла низменна привичка, изхвърлена от употреба у съвременните човеци, кака Пена е интернационалистка, която вече е оставила далеч зад себе си и самия интернационализъм: той пресмята всичко на равна нога, а тя направо обича чуждото и не цени своето.

За кака Пена са твърде свои, нашенски, следователно просташки и смешни, имена като Софроний, Иван, Пенчо, за които тя и не се интересува да знае нищо. Но в ушите й звучат като непонятно далечна божствена хармония, като фантастична призивна камбана - Франц, Ханс, Виктор, Браунбергенщайн! Това е нещо властно, внушително, тежко, като 42-сантиметрово оръдие!

Важното е, че не е нашенско - значи нещо особено, тайнствено, красиво, което преди всичко дава на кака Пена упоителната възможност да се поласкае пред себе и пред другите, че душевните й погледи бродят далеч зад хоризонта.

А пък своите съвременници, наши хора, от коя да е област, интимно тя не зачита за нищо. „Нали го знам, келеш -какво ще ми се перчи и той!"

Много рядко, ако прочете нещо нашо, в литературата напр., тя може да хареса — и то ако не е подписано или ако е подписано с псевдоним. Узнае ли чий е псевдонимът - произведението вече не й прави впечатление.

Кака Пена живее почти постоянно в едно неукротимо борческо настроение. Тя е всегдашна опонентка. Тя има мнение комай за всичко. И обикновено нейното е различно от другите и високо над тях. А когато го изповяда пред хора, тя не може едновременнo с туй да не „клъвне" и „захапе" някого - ако не от слушателите, поне отсъствуващите.
На тая почва у нея скандалът излиза някак естествено и просто - както пилето изскача от измътеното яйце.

Кака Пена познава само два вида обноски с хората. Подчинена, подмилкваща се - с ония, от които има някакъв сериозен интерес или страх, и небрежна, надменна - с другите. Тя мъчно чувствува някого равен ней.

Кака Пена е родена специалистка на „но"-то. Случват се факти и личности, за които и у нас може да се намерят няколко души на еднакво, при туй добро, мнение. Например да речем - че еди-кой човек има заслуги или дарби.
Кака Пена без друго ще се намеси в такъв разговор, може и да се присъедини снизходително и великодушно към общото мнение, ала в никой случай няма да мине без „но".

Това „но" не само ще отрече половината от признанията, ами и ще трябва да бъде тъй усукано и изострено, че да бодне някого от слушателите.

У кака Пена живее една стихия: неугасимо желание за вражда, отрицание, делене, разрушение. Всичката работа комай е там, че пустините на душата й кънтят непрестанно от риканията на два изпусталели чакала: злоба и ненавист - и ситната им челяд.
Кака Пена по природа ненавижда всекиго и всички. Тя е против всичко, което не излиза от нея. Няма хорско деяние, чувство, стремление, верую - на което тя да не дига полите.

Затуй пък онова, което е нейно - то е фанатично нейно, до избождане очите на противника, който е личен враг, щом не мисли като нея. Особена е скритата ненавист на кака Пена към онуй, което се стреми да бъде по-високо от нея - личност, дарба, институт, власт, държава.

И от там - върховна е и насладата й да запраща или поне да слуша словесни нечистотии, запратени по такива адреси. Избухне ли в печата нашенска свада - сиреч контрапунктна олелия от ругатни и попържни, - кака Пена я следи с трескава жажда, макар спорът да принадлежи към някоя съвсем далечна и чужда ней сфера: астрономия, агрономия, литературна критика.

Това е „голям джумбиш", пред който тя потрива ръце и е готова дори да почерпи някого.

Войник ли падне от коня си, полицай ли не успее да въдвори реда някъде, началник ли се забърква в длъжността си, именит човек ли бива обруган, правителството ли претърпи някаква несполука - всичко туй за кака Пена е истинско тържество с илюминация.

Но - има ли нужда да ви запознавам с кака Пена? Тя е навред. Дори когато се заключите вечер сам в стаята си - тя е в стаята.

В. „Зора”, 15 май 1920
Подпис Хамлет, принц Датски


*Димитър Подвързачов е български поет, фейлетонист и преводач. Роден е през 1881 г. в Стара Загора, където завършил гимназия. Автор е на лирически стихотворения, пръснати из различни периодични издания и на множество хумористични стихотворения и фейлетони. Редактирал списанията „Звено“ и „Българан“. Направил редица преводи, предимно на руските класици, между които в стихове: „От ума си тегли“ от Александър Грибоедов и „Маскарад“ на Михаил Лермонтов. Автор на „Хумористични, драски, фейлетони и парадокси“ (1933) и на книгите за деца „Крачун и Малчо“ (1932-1933) и „Война в джунглата“ (1934). Oще за него тук.