Партизанството разложи нашия обществен организъм

Димитър Маринов*

Събранието се отвори с тронна реч на княза, положихме клетва за вярност на Конституцията и се избра комисия да състави отговора на тая реч. В туй време ние настоявахме пред Каравелова да ни обясни въпроса за министрите-депутати. За наше големо изненадване, той беше съгласен с Грекова: министрите да изхождат от Народното събрание, да бъдат и министри и народни представители, защото така било в Англия и в другите конституционни страни и ни цитира съчинения на некои английски писатели. Това управление се наричало парламентарно управление.

- Е, тогава – възразих аз – защо в чл.152 не положихме, че министрите се назначават и уволняват от Народното събрание, ами това право дадохме на княза? ( чл.152 на Търновската конституция гласи: „Министрите се назначават и уволняват от княза”)

- Така се пише, но иначе се упражнява – отговори той. – Требва да има солидарност, съгласие и единство и тогава работите ще вървят успешно, а това ще бъде само, ако правителството изхожда от болшинството на Събранието и има неговата подкрепа.

- Напротив, - казах аз – министрите ще бъдат тогава внимателни, усърдни, точни и ще се пазят от незаконности, когато имат страх от Събранието да не бъдат критикувани и давани под съд, а как ти ще се боиш от мене или моите приятели, когато ти си ми приятел и виден мой съпартизанин? Как ще мога да те критикувам или да гласувам за да те дадем под съд?

Това е невъзможно. И така ще бъде с всички министри, които са депутати и идват на власт не по волята на княза, както гласи чл. 152 и са отговорни и пред него, и пред Народното събрание, а изключително по волята на болшинството, които са всички негови приятели и не са отговорни пред никого, т.е. нямат страх от никого. На тия мои думи той не каза нищо. Обаче видех, че му беше неприятно. От другарите (от либералната партия) едни беха с мене, други с него, но всички одобриха моите мисли.

Това беше 1879 година, месец октомври. Сега, когато пиша тия мои спомени, е 1926 година, месец март, т.е. едно междувремие от 47 години и скоро ще празнуваме 50 годишнината от деня, когато се туриха основите на нашия конституционен живот. Бех чиновник и служител, и то все първи длъжности: председател на окр. Съд, областен Управител, директор на гимназия, директор на Народна библиотека, директор и основател на Етнографския музей, т.е. служба и време, през което съм можал да вникна дълбоко и зрело в нашите държавни и политически работи.

И днес аз съм дълбоко убеден, дето нашите държавни и политически, па и обществени работи не вървят добре, дето в нас партизанството разложи нашия обществен организъм и дето икономически сме много зле с един преголем и претежък дълг към чужди банки – единствената причина е , че ние газихме, тъпкахме Конституцията цели 50 години. Ние се кълнехме в нея, за нейното спазване, а я газихме с всички наши мероприятия.

Ние игнорирахме чл.152 и слехме законодателната власт с изпълнителната и оттам никнеха престъпленията. Правителството, т.е. министрите излизаха из болшинството от представителите народни, които бяха членове на една партия, получила при изборите вишегласие. Тия министри бяха всякога най-видните членове на партията; те немаха страх за някаква отговорност, за каквато говори чл.153 (чл.153 от Търновската конституция гласи: „Министрите са отговорни пред Царя и Народното събрание съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат и лично всякой един за всичко, което е той извършил по управлението на поверената нему част”), защото пред княза и да са отговорни, те са недосегаеми, той не може да упражни правата, които му са дадени от чл. 152, които права са му отнети с някакъв си парламентаризъм.

А за отговорност пред Народното събрание, т.е. пред болшинството на това събрание не може и да се помисли, защото туй болшинство никога нема да бламира или да съди своите водители. И по този начин правителството – министрите вършат беззакония, престъпления не само срещу Конституцията, но и такива престъпления, които се наказват от обикновените наказателни закони; кражби, рушвети, подкупи с користни цели за обогатяване, без да им мигне окото. От това се създадоха агитатори, изборджии, службогонци, на които щом им се дадеше длъжност от съпартизанското приятелство, вършеха най-вулгарни беззакония и кражби, защото за такива закон и наказание нямаше.

България не е оскъдна от добри, честни и вещи люде, щеха да бъдат отлични дейци и министри, обаче те не беха партизани и парламентаризмът беше им заградил пътя към ръководството делата на държавата. Аз говоря не за една партия само и за едно правителство, но за всички партии, за всички правителства, които сме имали в течение на целото време от 1879 година до тоя час – 1930 година.

Из „Спомени из моя живот и моята биография”, Димитър Маринов, издателство Изток-Запад. Публикуваме фрагмента от сайта на Център за анализи и образование.

* Димитър Маринов Бонев е роден на 14.10.1846 г. във Вълчедръм, Монтана. Учи в Рилския манастир (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-71). През 1875 г. завършва философски факултет в Белград и започва работа като учител в Лом през същата година. Депутат в Учредителното събрание, съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-82). Директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Основател и директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 г. приема духовен сан. Активно сътрудничи със статии и студии в областта на фолклора и етнографията в периодичния печат; преводач. Автор на “История на българската литература” (1887), “Жива старина” (І - 1891, ІІ, ІІІ - 1892, ІV - 1894, V - 1901, VІ - 1907, VІІ - 1914), “Как е създадена българската екзархия” (1898), “Евтимий патриарх Търновски” (1900) и др. Умира през 1940 г. в София.

Психофизиология на постоянното държавно разбойничество в България

Стоян Михайловски

В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът винаги е бил управляван от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите посегателства, безжалостно в своите светотатства.

У прабългари, у нови българи – се една песен: чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в съзнание, че техният повелител е винаги бил техен развратител и гонител.

И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната рая – раята на православните сатрапи, раята на онези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, но бяха втатарчени – тогавашната рая бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници. И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска управа, помогнаха му – често думаха: „Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата!”

И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: за да могат навеки да ездят простонародието, за да запазят своите привилегии, за да останат и под турско владичество официални грабачи, смукачи и дерачи – българските велможи и управници приеха мюсюлманството.

За агарянския хомот, за фанариотския ярем е излишно да говорим. Има една българска поговорка – многозвучаща в своя лаконизъм и болезнена в своята комичност, - коята гласи: „Турчин със сила и грък с книга – докараха ни до този хал!” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги столетия.

Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „Да кажа криво, не смея от бога, да кажа право, не смея от бея!” Каква горчивина в това подмятане, какъв плач в тая гавра!

Освободи се България... В кратко време епопеята се превърна във фарца. Освобождението на българина не бе друго нещо освен промяна на самара. Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия: Захари Стоянов, тоя циничен родоначалник на свирчовщината, тоя прототип на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново:

„Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е много повилнел, защото е много заможен... Натоварете го с данъци – и ще го укротите! Той мирува само когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът – двадесет и девет; няма да го осмъртите тъй лесно! Берии и тегоби доказват тегло у другите народи: у нас те са цер против теглото!”

Свирчовци се придържат раболепно о тая програма! Те изгладяват българина, за да му дадат дохаки, осъждат го на банкрутство, за да го стреснат, за да го сплашат, за да го направят гъвкав и податлив, за да го направят лесноуправляем.

Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на деребея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?

Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени.

Вестник „Ден”, 23 декември 1903 година